Чиния с кюфтета, каньони и още нещо.

Напоследък спя малко, ям малко, не пия вино изобщо, слушам адски много музика, чета много, уча, пиша, но най-вече разсъждавам много.Още не е настъпил краят на годината, но прозренията ми се трупат, както листата от дърветата по земята.

Май никога не съм се обичала, толкова колкото се обичам сега!

Обичам да стоя сама, обичам да си надуя музика и да пея с цяло гърло.

Щастието идва отвътре!

В момента, в който започнеш да държиш отговорен някой друг за собственото си щастие - край!

Умираш бавно, приятелю!

Седиш си като патката в онази детска книга, която гледа към нещо, което подозрително много прилича на чиния с кюфтета, и знае че там я чака някакво щастие - царевица например, или и аз не знам вече на какво се радват патките...

Това, което искам да кажа е, че колкото повече компромиси правиш със себе си, толкова повече се пропукваш.

Пук- пук-пук... накрая се виждаш отдалеч и се питаш "Аз ли съм това?"

Хората се променят, това е съвсем естесвен процес, но когато тази промяна е привнесена от някой извън теб, една сутрин просто се събуждаш и се чувстваш сякаш някой ти е лепнал такъв шамар, че главата ти се е врътнала три пъти около оста си. После си даваш сметка, че този шамар не е бил само един- били са много и на всичкото отгоре си си ги бил сам, и то в продължение на години. И ето дошъл е последният, който така те е фраснал, както ябълката Нютон и изведнъж осъзнаваш, че гравитация има, и че противно на висчки познати физически закони понякога тя може и да разделя.

Разделя, защото те дърпа в съвсем друга посока, не задължително към друг каньон, понякога те дърпа към самият теб.

Навътре, където да се спукаш, да се разрушиш и да се изградиш отново, само че този път цял - без пукнатини.

Изводът е следният:

Животът е прекалено кратък, приятелю - живей го, и ако щастието ти е чиния с кюфтета, какво по-хубаво от това да тръгнеш към нея?